Идеята как и кога да се съединят Княжество България и Източна Румелия се обсъжда близо седем години от политици и интелектуалци, от правителства и царски особи. Но Съединението става реалност, когато българите вземат нещата в свои ръце, извън съображенията на политиката. И поставят политиците пред „свършен факт”. Героите на Съединението са от „всякоя възраст, класа, пол, занятье” – от габровеца Продан Тишков – Чардафон Велики до родения във Верона потомствен аристократ, княз Александър I Батемберг, от избягалия от Княжеството „вестникар”, но бъдещ писател и политик Захари Стоянов, до родения в Медово и почти забравен днес Въльо Стефов, от пловдивчанина Иван Андонов до брестовичанина Ганьо Атанасов. Във великия и справедлив исторически акт всички те са заедно – с една мисъл, с едно действие, с една воля. Затова и поуките от Съединението не са в посока на безпринципното партийно обединение. „Съединението прави силата“ не когато се обединяват партии, тласкани от своите тясно партийни интереси, а когато гражданите осъзнават своята обща сила и воля, успяват да я наложат, изискат я като мисия от политическите си представители. Съединението ни говори за силата на гражданския дух и протест, когато справедливостта е нарушена, а основни човешки права и свободи са потъпкани. Съединението ни говори за велики дела, а не за дребни политически сметки и кроежи от типа „брой депутати и общински съветници” в следващия парламент или общински съвет. Обяснението го дава още тогава Стефан Стамболов:
Интригите на руското правителство
имаха своето зловредно влияние над нашата интелигенция, която, заслепена от страстта на властолюбието, мереше народните интереси и нужди според своите лични”.
Съединението не се осъществява от „съединистката партия”. Тя, наричаща се още и „народна”, а от народа наричана „лъжесъединистка”, се скрива точно в навечерието му. Но бягството ѝ прави така, че хората под Небет тепе запяват:
Долу Бобчев и Маджаров
тия бесни псета.
И Величков и Хаканов
и Вазов поета…
В това четиристишие са споменати все ярки български личности. Но са подиграни от пловдивчани в началото на 80-те години на XIX век, не за друго, а защото не работят за българските интереси, русофили са и
не смеят една стъпка да направят без разрешението на руския император
Някои от тях са били на руска служба и „хранилка”. Такъв е бил Стефан Бобчев, чийто бюст-паметник днес краси входа на Университета за национално и световно стопанство. Едно кратко „запознанство” с този чиновник „за особени поръчения” в администрацията на Временното руско управление на Княжеството не е излишно.
Стефан Бобчев учи в Москва и бързо прави кариера в Източна Румелия – става директор (министър) на правосъдието. Съединението му отнема службата и може би затова участва от „задна позиция” в опита за държавен преврат организиран от руски агенти през 1886 г. След неуспеха на превратаджиите бяга в Русия. След години го срещаме като председател на руската „пета колона” у нас – „Славянското дружество”. През 1910 г. той е сред руските агенти, които организират т.нар. „Славянски събор” в София. В това открито антибългарско сборище участват само „хранениците на Азиатския департамент”, както ще ги нарече Пенчо Славейков.
Именно Славейков, заедно с другарите си Пейо Яворов, Петко Тодоров и д-р Кръстьо Кръстев от известния литературен кръг около спискание „Мисъл”, се противопоставя категорично на тази открита демонстрация на руско влияние в България и на пропагандната руска лъжа за „славянското братство”. Защото тези ярки български поети и писатели знаят, че хората ги обединяват не расови и племенни връзки, а духовни, нравствени и граждански ценности, които заедно споделят. Как може, казват те, Русия да говори за „славянско братство”, когато от векове окупира и репресира главно славянски народи. А че това това продължава до днес е показателен примера е руската агресия срещу славянска Украйна.
И Пенчо Славейков пише:
„Културно-прогресивна България няма да излезе да ви посрещне, защото тя няма нищо общо със Славянското благотворително дружество в София, с танцувалното заведение „Славянска беседа“, ни с юнаците, които ще упражняват краката си, както Бобчев езика си.”
При одобряване на участниците в „Славянския събор” руският „Азиатски департамент” (това е отделът в Руското външно министерство, който отговаря за България!), не допуска до участие онези „славянски” интелектуалци, които се борят за свобода и независимост на своите страни. Стефан Бобчев козирува и изпълнява. Затова и Славейков го нарича публично „щъркел на неославизма“ и „акробат на славянската идея“. Година по-рано от Москва Пенчо Славейков пише на своята спътница в живота Мара Белчева пророческите думи:
„Сбогом, Москва! Чудовище, което ще ме смущава до края на дните.“
„Славянският събор” отминава, но злопаметният русофил Бобчев не забравя „обидите”. Първата работа на новия министър на просвещението Стефан Бобчев е да уволни големият ни поет от поста на директор на Народната библиотека. На негово място назначава брат си Никола Бобчев. Но, за да унижи напълно титана Славейков, дребосъкът Бобчев го назначава за уредник на училищния музей. Този музей обаче се намира на четвъртия етаж на Министерството на просветата. И е трябвало страдащият от тежък двигателен недъг още от детинство си поет да се изкачва всеки ден по стълбите на министерството, влачейки трудно нозе и подкрепяйки се с патерици, покрай кабинета на министър Бобчев. Чест прави на Пенчо Славейков, че не приема това унижение. И напуска управляваната от русофилски „фасулковци” България . Умира далеч от родината. Затова пък Стефан Бобчев става български пълномощен министър в Русия. И доживява до 1940 година.
Михаил Маджаров е също известен политик русофил. И той е против Съединението, но не защото не го желае, а защото то се случва
без руско съгласие
И още на следващата година става част от задкулисието подготвило проруския опит за държавен преврат. След което също бяга и се крие в Русия. След като се връща в България става народен представител в седемнадесет последователни парламента. За известно време е и български посланик в Русия. Той също, както д-р Георги Хаканов, Иван Вазов и Константин Величков, е член на Народната (съединистка) партия по известна като „лъжесъединистка”.
Поуката от Съединението е, че политическите партии, техните програми и партийни функционери, не струват и лула тютюн, ако не свършат това, което обещават. Поуката е разчел още Стефан Стамболов, който на 19 ноември 1886 г. във в. „Свобода“ (бр. 7) пише:
„От този знаменит ден 6 септемврий се забележва постоянно, че политиката на руското правителство е устремена против нашата независимост и самостоятелност…. Всеки здравомислещ человек разсъждава, че ако Россия е желаела една силна, съединена и независима България, тя трябваше освен да се въсползва от извършеното на 6 септемврий и да поддържа съединението…/Но/ тя употреби всички средства само и само да попречи на народний идеал – съединението.”
Съединението е първият успешен политически акт, който
българите осъществяват сами
след пет века османско владичество – без подкрепа „отвън”. И затова за нас то единствено има смисъл на истинско освобождение. При това е защитено и със слово, и с оръжие, и с политика. Осъществено е от народа и е защитено от народа. Това е един от малкото български дни за които спокойно можем да кажем, че е истински. Без чужда намеса, без чужди врачки и „доброжелатели”. И затова не трябва да го забравяме. Той също е достоен за национален празник.