За хората, които сме по-отдавна в политиката и имаме памет за последните 30 – 40 години настоящите избори наистина са нещо вече видяно, но не само – те са и нещо лично преживяно.
Спомням си как СДС пое през 1997 г. от БСП една разрушена държава с фалирали банки, окрадени предприятия и изчезнал знайно къде външен дълг, занулени от инфлацията спестявания и доходи, пълна международна изолация. За 4 години създадохме инфраструктурата на пазарната икономика, удвоихме БВП, демократизирахме и реформирахме почти всички наследени от „развития социализъм“ системи, получихме покана за членство в НАТО и ЕС, частично влязохме в Шенген, консолидирахме и разплатихме външния дълг, преодоляхме недоверието на инвеститорите и международната изолация, стартирахме (макар и със 7 г. закъснение) реалното модернизиране на България.
Така започна началото на ПРЕХОДА, а това изплаши евроазиатските сили, политическите русофили и туркофили, които не закъсняха да организират и проведат своята атака, така че не само да си върнат властта, но да я упражняват задкулисно и без да носят отговорност. Така измислиха царя с последвалото негово НДСВ. Зад него нямаше нищо политическо, само апетитчици за власт. В резултат ПРЕХОДА още се влачи.
Днес, обаче, има шанс ПРЕХОДА да бъде завършен – получихме подкрепа за пълноценно членство в Шенген, покани за Банковия съюз и Еврозоната. Това пак изплаши евроазиатските сили, политическите русофили и туркофили, които пак не закъсняха да организират и проведат своята атака, така че не само да си върнат властта, но да я упражняват задкулисно и без да носят отговорност. Така измислиха Слави с неговото ИТН – зад него също няма нищо политическо, само апетитчици за власт, но за да не стане фал (все пак няма нов цар) подсигуриха стратегията си с несистемни протестни формации и стари, опитни лица от червения спектър на политиката. В резултат ПРЕХОДА няма да завърши, България ще остане разпъната на геополитическия кръстопът не като страна-членка и външна граница на ЕС, а като буферна зона удобна за хибридни, а защо не и за горещи войни – „стратегическата дълбочина“ не ги изключва изрично. Така и Балканите ще останат „спусък“ за атаки спрямо ЕС, но не само – североизтока и югоизтока ще имат своите троянски коне в сърцето на Евросъюза в Брюксел – неинтегрирани слуги на много и различни господари, но с едни и същи интереси, както политически, така и икономически.
На път са да успеят – така ще получат политически възможности в институциите на ЕС и икономически възможности за достъп до еврофондовете, но най-вече до българския бюджет, който е планиран от ГЕРБ – СДС до 2024 г. да достигне размер около 40% от 200 млрд. лв. БВП. Задава се поредния ляв поход към десните постижения.
Какъв е използвания инструментариум – за мен отново е поредното дежа вю:
1. Обявява се страната за колабирала, разрушена, съсипана, чакаща СПАСИТЕЛ – е, няма значение, че не е вярно. Всички макроикономически показатели говорят, че България е в кондиция и дори пандемията не успя да я смаже икономически – БВП през 2020 г. е 119 млрд. лв., а през 2021 г. – 124 млрд. лв. и по всичко личи, че ще надскочи прогнозата, а безработицата в края на третата вълна е под началото на третата вълна и слезе под 6%, а освен това имаме и почти най-нисък дълг в ЕС.
2. Зад прокламираните „нови и млади лица“ надничат доста опитни стари, червени влъхви вкл. и олигарси.
3. Нароиха се нови партии без минало, които не си правят дори труда да оферират бъдеще (както прокламираше господарят на мълчанието) – влече ги „изчегъртването“ на опонентите чрез инструментите на властта и класифициране за „отстрел“ на „бившите хора“.
4. Протестни и цветни „революции“ – политизирайки коронакризата и пандемията видяхме уникални опити за предсрочно прекратяване на конституционен мандат, които се превърнаха във времето в перманентна предизборна кампания, но забележете с какви похвати – ковчези, бесилки, хвърляне на изкъртени павета, палеж на слама захвърлена върху полицията, вуду-ритуали в триъгълника на властта, замеряне на хора и институции с яйца, боклуци и развалена риба. Все демократични способи, пардон, не се ли определяха в специализираната литература като „демонични“?
5. Телевизионната „демонизация“ на публичния живот в продължение на месеци, насаждането на страх и ползването на езика на омразата доведе до истински хаос в психичния живот на обществото на съзнавано и особено на несъзнавано ниво. Това беше причината да се промени слогана „работа, работа, работа“ с „ред в хаоса“. Да, „всеки хаос е бременен с космос“, но организиращата сила е любовта, а не омразата.
6. „Няма ляво, няма дясно“ – перфектен механизъм за самооправдание защо уж имащи се за „десни“ формации се обявяват срещу партии, с които са в едно европейско политическо семейство (ЕНП). Приспиването на собствената съвест и на избирателя не се смята за „демократична техника“ в нормалния политически живот, но пък демострирането на такъв подход поне е диагностично – тези формации не са десни, не се ръководят от ценности и принципи, а единствено от стремежа към власт на всяка цена. Затова са опасни – подменят целта с инструмента.
7. Идеологическа мимикрия – някога Маркузе определяше социалистическия лагер с термина „вулгарни марксисти“, а западните леви в противовес бяха „културни марксисти“. Прозрял, че Маркс е сбъркал с определянето на работническата класа като вечно успешен двигател на революцията (просто защото демокрацията и пазарното стопанство я превърнаха в средна класа), Маркузе предложи да се заложи на малцинствата – сексуални, етнически, гетоизирани и ги превърна в шумната видимост на перманентния протест, и цветни революции. Зад този шум обикновено се крият користни интереси на задкулисни играчи, а не обществени такива. И днес виждаме на практика приложен уникално пробивен модел, който цели „да превърне нормата в патология, а патологията в норма“ под знамето на човешките права. Така неолиберализма стана новото партизанско име на марксизма, който вече не е зависим от болшевизма защото практикува успешно дикатат на малцинствата.
Спирам с изброяването на инструментариума, за да прогнозирам, че институционализирането му чрез носителите му във властта не вещае нищо добро за България. Ще завърша с една сентенция на Стоян Михайловски от преди повече от 100 години: „Разрухата е дело общодостъпно, градежът е привилегия за малцина.“ Градежът става с работа и внасяне на ред в хаоса, за него омразата и конфронтацията са противопоказани.
Затова оставам при СДС и другата партия-членка на ЕНП – ГЕРБ. Разбирам всички, които имат свои персонални възражения, но на тях противопоставям тежестта и важността на фактите, както и опита да съхраним, и управляваме процесите – политическите процеси, които ни интегрират пълноценно в ЕС и НАТО, а не ни разпъват на североизток и югоизток. В крайна сметка хората са временни, а партиите, идеологиите и политиките са онези, които трябва да ни водят, така че да можем отвъд дърветата да видим и гората.
Гореизброеното е част от причините да стоя в консервативното дясно и да търся доверието на избирателите за управление в ЕНП формат.
На предстоящите избори на 11.07.2021 г. този ЕНП формат е с №5. И дано колективният ни разум победи колективната ни глупост. Но дори и да не успее сега – ВРЕМЕТО Е НАШЕ, защото има само един верен път – десен или грешен 🙂
Но нека не губим повече време, то поне със сигурност е невъзвратимо.